хората с психични разстройства

Глава 11 | Права на хората с психични разстройства

На 17 януари 2012 г. Голямата камара на ЕСПЧ произнесе своето решение по делото Станев срещу България. То засяга настаняването на човек с психично разстройсво в дома за лица с психични разстройства в с. Пастра, община Рила. Съдът намери нарушение на член 5.1 заради това, че г-н Станев е бил незаконно лишен от свобода в институция, без негово съгласие, само по волята на неговия попечител. Съдът също така прие, че жалбоподателят не е бил опасен за себе си или за другите в нито един момент в степен, която може да оправдае неговото настаняване в дома и последващото му пребиваване. Съдът намери нарушение на член 5.4 от Конвенцията заради липса на възможност за обжалване на законността на настаняването пред съд на национално ниво, както и на член 5.5 заради липсата на механизъм за търсене на обезщетение в случай на незаконно лишаване от свобода. Съдът намери, че българската система на настойничество и попечителство не дава възможност за достъп на хората с ограничена дееспособност до съд по тяхна лична инициатива с цел оспорване на запрещението си. Поради това той намери нарушение на член 6.1 от Конвенцията. По отношение на условията, в които жалбоподателят е бил настанен, Съдът намери, че те са били унизителни в нарушение на член 3 от Конвенцията. Липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита срещу подобно третиране, което да е достъпно на жалбоподателя, обоснова установяването то Съда на нарушение на член 13 във връзка с член 3 от Конвенцията.

През януари 2012 г. Народното събрание ратифицира Конвенцията за правата на хората с увреждания на ООН (КПХУ). Решението по делото Станев и ратифицирането на КПХУ станаха повод Министерството на правосъдието да инициира разработването на конципция за законодателни промени, свързани с дееспособността и правата на хората с увреждания. Към процеса бяха привлечени неправителствени организации. Концепцията бе приета през октомври и поставена на портала на Министерския съвет за обществени консултации.[1] Фокусът на концепцията е въвеждането в българското законодателство на мерки за подкрепа и предпазни мерки за хората с психични увреждания, които не са свързани с лишаване от дееспособност. Те включват на първо място предварителни мерки във вид на едностранни волеизявления под условие, които се регистрират от нотариус и могат да бъдат както предварителни декларации, така и предварителни пълномощни за извършване от друго лице на определени действия докато лицето, даващо пълномощното, е без увреждания. На второ място, концепцията предвижда въвеждане на подкрепящо вземане на решения от професионален подкрепящ със запазване на дееспособността на лицето. Единствената форма на ограничаване на дееспособността според концепцията остава попечителството; не се предвижда настойничество и съответно пълно запрещение. Концепцията оставя неизяснени редица въпроси с правата на психично болните хора с ограничена дееспособност, такива като правото им да гласуват (ограничено от Конституцията), да встъпват в брак, правото им на сдружаване и др. Въпреки това, тя е заявка за далеч отиваща законодателна реформа, която би имала сериозен ефект върху правата на психично болните. До края на годината не бяха направени никакви законодателни изменения в предвидените от концепцията сфери.

През 2012 г. не настъпиха никакви изменения в положението на хората с психични разстройства в институциите към Министерството на труда и социалната политика в България. Към 31 декември 2012 г. в страната имаше 55 институции с общо 4016 настанени в тях.[2] Това е намаление със 137 души в сравнине с 2011 г. и е възможно да се дължи изцяло на демографски и/или случайни фактори.[3] Броят на чакащите за настаняване в тези институции е бил 1978. От общия брой на настанените 2173 са били настанените в 27 дома за възрастни с умствена изостаналост, 1039 са били настанените в 14 дома за възрастни с психични разстройства и 804 са били настанените в 14 дома за възрастни с деменция.

Почти никаква промяна не настъпи в положението на хората с психични разстройства, които ползват услуги в общността. През 2012 г. бяха открити само три нови защитени жилища – две за възрастни с умствена изостаналост и едно за възрастни с психични разстройства. Общият брой на настанените в защитени жилища хора с психични разстройства към 31 декември 2012 г. бе 814.[4] От тях 240 бяха настанените в 25 защитени жилища за възрастни с психични разстройства, а 574 бяха настанените в 68 защитени жилища за възрастни с умствена изостаналост. Общият брой на настанените в преходни жилища за хора с ментални проблеми към края на 2012 г. бе осем, от които две за хора с психични разстройства с девет обитатели и шест за хора с умствена изостаналост с 60 обитатели. В 21-те центъра за настаняване от семеен тип за хора с ментални проблеми бяха настанени общо 250 обитатели.

Тази статистика показва едно драстично несъответствие на потребностите от услуги в общността с актуално изградения капацит. При това следва да се отбележи, че значителна част от услугите в общността са създадени като части от институции. Такава възможност бе разкрита с направените през 2010 г. изменения в Закона за лечебните заведения, с които се даде възможност на заведенията за стационарна психиатрична помощ да предоставят социални услуги по реда на Закона за социалното подпомагане. Оттогава редица психиатрични болници разкриха на териториите си „защитени жилища“ или други услуги. На практика това са части от психиатрични институции често със същия затворен режим както и отделенията на болниците. Подобни „услуги в общността“ бяха разкрити и в много от домовете за лица с психични разстройства или с умствена изостаналост.[5]

Условията в домовете за възрастни с психични разстройства и с умствена изостаналост продължиха да бъдат драстично неадекватни на потребностите на настанените. Поради това, че законодателството, свързано с настаняването в тях не бе променено през годината, много от настанените бяха на практика произволно лишени от свобода. В края на 2012 г. и началото на 2013 г. изследавотели на БХК посетиха няколко дома за възрастни с психични разстройства и с умствена изостаналост в различни региони на България. Там те не констатираха съществен напредък в грижата за обитателите. В повечето случаи домуващите бяха обречени на безцелно шляене по територията на дома и гледане на телевизия. В редки случаи им се предлагаха смислени дейности, а за психо-социална рехабилитация изобщо не може и да се говори. Само в няколко случая изследователите констатираха подобрения на части от сградния фонд и на храненето. В някои домове, като например в дома за възрастни с умствена изостаналост в с. Батошево, общ. Севлиево, условията като цяло могат да бъдат определени като нечовешки и унизителни.

През декември Министерството на здравеопазването направи изменения в две наредби – №39 и №40, с които ограничи достъпа на психично болни хора, живеещи в общността, до психиатрични грижи в общността и създаде условия те да бъдат насочвани приоритетно към психиатрични стационари. С тези нормативни актове се дава възможност на общопрактикуващите лекари да издават специални бланки, с които да насочват болните за по-нататъшно лечение в психиатричните болници и в центровете за психично здраве (бившите диспансери) въпреки тяхното желание. С тези бланки общопрактикуващите лекари решават трайно проблема с направленията за психично болните си пациенти и си спестяват бланки за насочване към специалисти-психиатри, практикуващи извън институциите. Това е сериозен удар върху тази категория лекари, която е застрашена от изгубване на пациенти, както и върху психично болните хора, които биха предпочели да се лекуват в извънинституционална среда. Реформата предизвика остри протести и обвинения в лобизъм към Министерството на здравеопазването от страна на психиатрите, практикуващи извън институциите.

Сериозен проблем с правата на децата с психични разстройства в институциите бе липсата на напредък в разследванията на прокуратурата на смъртните случаи и телесните повреди, констатирани по време на съвместната проверка на БХК и прокуратурата през 2010 г.[6]


[1] Концепция за промени на националното законодателство, свързани с прилагането на стандартите на чл. 12 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, достъпна на: http://www.strategy.bg/PublicConsultations/View.aspx?lang=bg-BG&Id=716.

[2] Тук и по-долу цитираните данни са от справка за социалните услуги по делегирани от държавата дейности, подготвена за БХК от Агенцията за социално подпомагане (АСП) с писмо №92-69 от 14.02.2013 г.

[3] Вж. БХК, Правата на човека в България през 2011 г., годишен доклад на БХК, март 2012 г.

[4] Данните са от цитираната по-горе справка на АСП.

[5] Вж. по-подробно: БХК, Правата на човека в България през 2011 г., годишен доклад на БХК, март 2012 г.

[6] Вж. главата Права на децата.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: