личен живот

Глава 5 | Право на зачитане на личния и семейния живот, жилището и кореспонденцията

На 24 април 2012 г. ЕСПЧ постанови своето решение по делото Йорданова и други срещу България. То е свързано с опита на община София да премахне ромския квартал „Баталова воденица“ в периода 2005-2008 година и да отстрани живущите там  под претекст че живеят незаконно на общински терен, без да им осигури друг подслон. С решението си Съдът установи, че мярката е била несъразмерна, особено предвид специфичната уязвимост на жалбоподателите като принадлежащи към ромското малцинство. По тази причина той намери нарушение на член 8 от Конвенцията. Съдът приложи член 46 от Конвенцията и препоръча изменения на Закона за общинската собственост, с които да се препятстват евикциите с цел възстановяване на владението върху общинска и държавна земя и сгради без оценка на съразмерността на мярката.

Решението по делото Йорданова е новаторско в цялостната практика на ЕСПЧ с далеч отиващото си тълкуване на член 8, което включва съществени елементи на едно основно социално право – правото на жилище, както и с инкорпориране на специфичната уязвимост на ромското малцинство в анализа на пропорционалността на мярката. През февруари 2013 г. то бе обявено за най-доброто решение на ЕСПЧ през 2012 г. от Центъра за правата на човека на Университета на Юридическия факултет на Университета в Гент, Белгия.[1] То е с изключително сериозен системен ефект върху положението с жилищата на ромите в България предвид големия брой роми, които живеят в ситуация, подобна на тази в „Баталова воденица”. За съжаление обаче до края на годината българското правителство не предприе никакви мерки за изменение на Закона за общинската собственост. Нещо повече, през 2012 г. общински власти в поне една община в България извършиха подобни принудителни евикции на роми на същото основание и оставиха много хора без дом. На 25 септември кметът на гр. Мъглиж разпореди разрушаването на 32 ромски къщи в града, в които живееха около 150 роми. На тях не им бе предоставено никакво алтернативно настаняване. Той заяви намерението си да разруши още 120 къщи през пролетта.[2]

Използването на специални разузнавателни средства (СРС) за тайно подслушване и следене на кореспонденцията на граждани продължи да бъде много сериозен проблем през годината. Никакви изменения не бяха направени в дефицитната правна уредба в отговор на многобройните осъдителни решения на ЕСПЧ. През октомври постоянно действащата подкомисия за контрол на СРС към парламентарната Комисия по правни въпроси обяви в годишния си доклад, че СРС се използват рутинно, а не като изключителен способ за разследване. Подкомисията коментира, че е твърде широк кръгът на органите, които могат да искат използване на СРС и достъп до трафични данни. При обсъждането на доклада, който не е публичен, депутатът от ДПС Людви Местан заяви, че специалните разузнавателни средства се превръщат в основен инструмент за политико-полицейско насилие.[3] Въз основа на тревожните си констатации подкомисията направи редица препоръки за изменение на законодателната и инсититуционална рамка за използване на СРС. Те включват:

  • Промяна в режима на разрешенията и включване на отделен ред за използване на СРС в случаите на заплаха за национална сигурност;
  • Въвеждане на изискване за мотивиран съдебен акт при произнасяне по искане за използване на СРС;
  • Усъвършенстване на реда за съхраняване на информация от СРС в посока ограничаване броя на лицата, имащи достъп до такава информация и задължително отразяване на материален носител на получилите достъп до тази информация;
  • Унифициране на регистрите и документите за СРС;
  • Стесняване на кръга от органи и лица, които имат право да бъдат заявители;
  • Одобряване на искането за достъп, подадено от разследващ орган, от съответния наблюдаващ прокурор.

Нито една от тези препоръки не бе реализирана на практика до края на 2012 г.

Освен по делото Йорданова и други срещу България, ЕСПЧ произнесе и няколко други решения по дела срещу България, с които намери нарушения на член 8 от Конвенцията. Част от тези дела бяха свързани с произволна употреба на специални разузнавателни средства. Това бяха решенията по делото Савови срещу България от 27 ноември 2012 г., засягащо тайно наблюдение на дома и офиса на бивш високопоставен полицейски шеф; Хаджиев срещу България от 23 октомври 2012 г., свързано с невъзможността на жалбоподателя да получи информация дали той е бил тайно противозаконно наблюдаван и поради тази причина да предяви иск за обезщетение; Нацев срещу България от 16 октомври 2012 г., по което ЕСПЧ намери нарушение на член 8 от Конвенцията, и на член 13 в съответствие с член 8 поради произволното наблюдение на жалбоподателя със специални разузнавателни средства и липсата на възможност той да бъда уведомен за незаконността на наблюдението от органите на реда.

По делото Мейрелес срещу България от 18 декември 2012 г. ЕСПЧ установи нарушение на член 8 от Конвенцията спрямо жалбоподателката Ивана Мейрелес, която е била подложена на системан физически и психически тормоз от партньора си от самото начало на връзката им, както и от семейството му след раждането на детето. През септември 2009 тя е прогонена от семейното жилище, а впоследствие е лишена от родителски права. По делото Христозов и други срещу България от 13 ноември 2012, ЕСПЧ отказа да намери нарушение на член 8 от Конвенцията в случай на отказ на българските власти да позволят на жалбоподателите, десет лица с онкологични заболявания в терминален стадий, използването на експериментално противораково лекарство. То е произведено от канадска фармацевтична компания и към онзи момент не е било разрешено за приложение в нито една държава, но в някои страни е било допуснато за „палиативна употреба“.[4]

По делото Мадах и други срещу България от 10 май 2012 г. ЕСПЧ намери нарушение на член 8 и член 13 във връзка с с член 8 от Конвенцията във връзка с експулсиране на чужденец. Жалбоподателите са ирански гражданин и съпругата му и синът му. През 2001 г. съпругът получава разрешение за постоянно пребиваване в България и създава семейство. През декември 2005 г. той получава заповед за експулсиране като „заплаха за националната сигурност“ във връзка с подозрения за участие в трафик на наркотици с цел финансиране на кюрдска сепаратистка групировка. Заповедта за експулсиране е потвърдена през 2008 г. от Върховния административен съд. Съдът изтъква, че националните органи не са взели предвид ефекта от експулсирането върху семейния живот на жалбоподателя и неговите близки.

На 14 ноември 2012 г. Комитетът по правата на човека на ООН обяви своето решение по делото Найденова и др. срещу България. То засяга насилствена евикция на роми от софийския квартал „Добри Желязков“ по заповед на Софийска община от 2006 г. Основанието на заповедта е фактът, че жалбоподателите живеят в незаконни постройки. През юли 2011 г. Комитетът определи привременни мерки, с които спря евикцията, а с окончателното си решение той намери нарушение на член 17 от Международния пакт за граждански и политически права (право на неприкосновеност на личния и семеен живот, жилището и кореспонденцията). Комитетът поиска от България информация за изпълнението на решението в срок от 180 дни от обявяването му.


[1] Вж. по-подробно: http://strasbourgobservers.com/about/.

[2] Христо Христов, „Бутането на ромските къщи в Мъглиж – политически предизборен пиар?”, Обектив, декември 2012 г.

[3] Вж. „Лютви Местан: СРС се превръщат в основен инструмент за политико-полицейско насилие”, Агенция Фокус, 17 октомври 2012 г., достъпна на: http://gate.focus-news.net/index.php?id=n1707210.

[4] Палиативна употреба – достъп до неразрешени лекарствени продукти извън клинични изпитвания, по-специално за пациенти, които са неизлечимо болни.

%d bloggers like this: