убежище

Глава 10 | Право на убежище, свобода на придвижване

През 2012 г. най-сериозният проблем, свързан с упражняването на правото на убежище бе ограничаването на достъпа до производството за предоставяне на статут и международна закрила.  В края на 2011 г. след повече от четири години водене на стратегически дела пред съдилищата, правителството най-сетне прие промени във вторичното законодателство[1] и отмени автоматичното задържане в специални домове за настаняване на чужденци (СДВНЧ) на търсещите закрила, които подават молба за закрила на националните граници. Въпреки че бе възприето като значителен успех в областта на правната уредба на убежището, на практика изменението доведе до драстичен спад в регистрацията на молби за закрила на границата от органите на Главна дирекция „Гранична полиция“ на МВР (ГДГП). До края на май 2012 г. пред ГДГП бе регистрирана само една молба за закрила, а общият брой на регистрираните хора на границата бе едва 112 души от общо 1387 търсещи закрила за цялата година. Основната обективна причина бе крайно недостатъчния капацитет[2] на Държавната агенция за бежанците при МС (ДАБ) за прием и настаняване на новопристигналите бежанци. Съгласно закона Гранична полиция няма право да задържа физически лица за срок по-дълъг от 24 часа. След тяхното изтичане органите на ГДГП са длъжни да предават чужденците, търсещи закрила на друг компетентен (съдебен или административен) орган, в случая Държавната агенция за бежанците.  От 1999 г. насам обаче, ДАБ константно  отказва да приема неограничен брой търсещи закрила от границата с мотив липса на места за настаняване. През 2007 г. по нейна инициатива бе прието горецитираното вторично законодателство, съгласно което ГДГП разполагаше с правомощието да въдвори търсещите закрила в Специализирания дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ), където те да изчакат оторизацията на Държавната агенция за бежанците за тяхното освобождаване, настаняване в регистрационно-приемателен център и достъп до бежанска процедура. Тази уредба и практика бе силно критикувана от правозащитните организации,[3] тъй като закрепваше законодателно ограничаването на свободата на движение на търсещите закрила и то поради удобството на бежанската администрация с цел избягване на вменените ѝ от закона задължения за осигуряване на адекватно настаняване.  След отмяната ѝ в края на 2011г. и отпадане правомощието на ГДГП да въдворява в СДВНЧ чужденците, подали молба за закрила, Гранична полиция бе изправена пред избор или да нарушава забраната за връщане на търсещи закрила (принцип non-refoulement по чл. 33, ал. 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците и чл. 4, ал. 3 от Закона за убежището и бежанците), или да избягва формалната регистрация на тези лица като търсещи закрила, за да може да ги въдвори като незаконни мигранти в СДВНЧ, откъдето макар и със закъснение и с цената на своята свобода да сезират с молба за закрила Държавната агенция за бежанците чрез администрацията на Дирекция „Миграция“ – МВР. Едва след откриването на 3 май 2012 г. на Транзитния център на Държавната агенция за бежанците в с. Пъстрогор на българо-турската граница,  ГДГП започна отново да регистрира молби за закрила. Въпреки това, не всички хора, търсещи закрила, можеха да се възползват от това си право, тъй като Държавната агенция за бежанците продължи да отказва прием на повечето новопристигнали търсещи закрила. Така, от всички новопристигнали търсещи закрила на границата, едва 9% бяха регистрирани незабавно от ГДГП и получиха директен достъп до процедура за предоставяне на статут. Останалите 91% от новопристигналите търсещи закрила бяха задържани в СДВНЧ към Дирекция „Миграция“ на МВР.

Задържането на търсещите закрила в структурите на МВР и неговата продължителност също предизвикваха безпокойство. Държавната агенция за бежанците не съумя да предприеме адекватни мерки за организиране на алтернативно настаняване на търсещите закрила в места извън нейните териториални поделения, което обуслови средна продължителност на задържането им в СДВНЧ  от 33 дни.  В опит да разреши проблема ДАБ започна да администрира декларации от задържаните в СДВНЧ търсещи закрила лица, с които те се отказват от настаняване в регистрационно-приемателните центрове за бежанци и от социални помощи, за да ускори тяхното освобождаване и регистрация. Декларациите обаче създаваха абсолютна правна пречка за настаняване, поради което след тяхното освбождаване от СДВНЧ търсещите закрила, подали такава декларация, в мнозинството си се оказваха в бедствено  положение – бездомни, без валиден адрес и без социално подпомагане, а в значителен брой от случаите – и без валиден документ за самоличност.

Освен това, и през 2012 г. на задържаните по административен ред чужденци не бе осигурено правото на адвокатска защита от момента на задържането съгласно стандарта по член 30, ал. 4 от Конституцията. При това положение и при липсата на правна помощ и адвокатска защита от момента на задържането държавата не осигури  никакви правни и процесуални гаранции за това, че направените от чужденците изявления пред разследващите органи се записват адекватно и в пълнота. Гранична полиция, независимо от големия размер на одобрения за МВР бюджет, за поредна година не разполагаше със средства за превод в рамките на образуваните полицейски преписки срещу незаконно пребиваващите чужденци, а единствено се заплащаха преводите при образуване на досъдебни производства за незаконно преминаване на границата по член 279 от НК. Поради това, през 2012 г. голяма част от чужденците, търсещи закрила – 241 души, между които и едно резделено дете, или 66% от мониторираните 365 случая, бяха осъдени за незаконно преминаване на границата. Назначената от Прокуратурата на РБ служебна проверка показа, че единственият обективен критерий за осъждане, който бе установен в наблюдаваните случаи, е наличието или липсата на валиден документ за самоличност, доколкото наказателно производство и присъда могат да бъдат провеждани само по отношение на лица с установена по безспорен начин самоличност. Следователно, подадените молби за закрила не са били съобразявани под никаква форма от органите на следствието и прокуратурата в нарушение на разпоредбата на член 279, ал. 5 от Наказателния кодекс  и член 31 от Женевската конвенция за статута на бежанците.

Провежданите от администрацията интервюта за определяне на необходимостта от закрила и статут не съответстваха в много отношения на международно установените правни и институционални стандарти. Писмените или други доказателства, представяни от търсещите закрила в подкрепа на тяхната история, макар и вече събирани от администрацията, масово не бяха кредитирани и съобразявани в мотивите на постановяваните решения за отказ по молбите за закрила. Имаше случаи, в които при обжалване на постановен отказ на закрила бежанската администрация не изпращаше административната преписка в цялост на съда. Изготвяните като част от мотивите справки за страните на произход в своето мнозинство не бяха актуални, като бяха констатирани отделни случаи на тяхното антидатиране чрез повторно входиране по преписките на същите справки.

Особено тревожна бе липсата на каквито и да било законодателни или практически мерки за преодоляване на дългогодишния проблем с представителството на разделените деца, търсещи закрила. Производствата на тези деца продължиха да бъдат провеждани без да им бъде назначаван настойник или, респективно, попечител, които да следят за спазването на техните права и законни интереси в процедурите по оценка на молбата им за закрила. Липсата на настойник или попечител не само опорочаваше валидността на провежданите административни процедури, но също така и правеше невъзможно упражняването на редица права на тези деца след тяхното признаване и предоставянето на статут във връзка с гражданската им регистрация, издаване на документи за самоличност, получаване на социални помощи, достъп до образование и обучение и т.н.

И през 2012 г. рейтингът на признаване остана драстично нисък. 445 чужденци, търсещи закрила, получиха отказ, от които 174 души бяха от Ирак, 34 от Иран, 27 от Сирия и 16 души от Сомалия – страни с доказани масови нарушения на човешките права и посегателства срещу живота и сигурността на цивилното население в големи мащаби. Само 18 души (или 1% от всички 1387 търсещи закрила, подали молба през годината) бяха признати като бежанци и им бе предоставен статут, и само 159 души (или, 11% от подалите молба през годината) получиха субсидиарна закрила (хуманитарен статут), което отбеляза общо 12% рейтинг на признаване и спад с 8% в сравнение с рейтинга от 20% за 2011 г.

В областта на свободата на придвижване през 2012 г. административните съдилища постановиха редица решения, които отбелязаха значителен напредък досежно правото на семеен живот на имигрантите, сключили брак с български граждани. Съдът отхвърли ограниченията, наложени с националното законодателство върху правото на пребиваване на тези лица като се позова на общностните стандарти и практиката на Съда на Европейския съюз. Съдилищата указаха на администрацията, че независимо от дискриминационната разпоредба на член 2, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България(ЗЧРБ), българските граждани, както по силата на член 17, § 1 от договора за създаване на Европейската общност (ДЕО) , така и по чл.20 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) в качеството си на български граждани (съответно граждани на държава-членка) се ползват със статута на граждани на Съюза и следователно притежават присъщите за този статут права, от които следва да се преценява и предоставянето на производни права на члена на тяхното семейство – граждани на трета държава. Съдилищата се позовават на тълкуването на член 20 от ДФЕС, дадено в решение на СЕО от 8 март 2011г. по дело С-34/09 (Ruis Zambrano), според което чл. 20 ДФЕС не допуска национални мерки, които водят до лишаване на гражданите на Съюза от възможността действително да се ползват от правата, които този статут им предоставя. Съдилищата задължиха органите на Дирекция „Миграция“ на МВР да съобразяват във всички случаи правото на зачитане на личния и семеен живот, прогласено в член 8, ал. 1 от ЕКПЧ в съответствие с това най-висше право като предоставят право на чужденците, членове на семейство на български граждани (член 24, ал. 1, т.18 от ЗЧРБ) да получават продължително пребиваване в България при изпълнение на съответните предпоставки като указаха, че при произнасяне по такива молби следва да се съобразят и текстовете на член 7 (зачитане на личния и семейния живот), член 21 (забрана на дискриминация, основана на гражданство) и член 24 (права на детето, право на закрила и на грижите, необходими за тяхното благоденствие) от Хартата на основните права на Европейския съюз.

През 2012 г. ЕСПЧ установи нарушение на член 2 от Протокол № 4 по делото Саркизов и други срещу България от 17 април 2012 заради забраната от българските власти на жалбоподателите да напускат страната след изтърпяване на ефективни присъди. Съдът установи нарушение на член 2 от Протокол № 4 (свобода на придвижване/ свободно напускане на държава) и на член 13 (право на ефективни средства за защита) от Конвенцията и по делото Стамос срещу България от 27 ноември 2012 г. Причината е забраната от българските власти на жалбоподателя да пътува за две години заради нарушаване на законите за имиграция на Съединените щати.


[1] ДВ, бр 91/18 ноември 2011, относно изменение и допълнение на чл.16 от Наредбата за отговорността и координацията на държавните органи, осъществяващи действия по прилагането на Регламент (ЕО) № 343/2003 на Съвета от 18 февруари 2003 г. за установяване на критерии и механизми за определяне на държава членка, компетентна за разглеждането на молба за убежище, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета страна, Регламент (ЕО) № 1560/2003 на Комисията от 2 септември 2003 г., Регламент (ЕО) № 2725/2000 на Съвета от 11 декември 2000 г. за създаване на система „Евродак“ за сравняване на дактилоскопични отпечатъци с оглед ефективното прилагане на Дъблинската конвенция и Регламент (ЕО) № 407/2002 на Съвета от 28 февруари 2002 г. за определяне на някои условия за прилагането на регламента „Евродак“.

[2] 425 места в РПЦ-София, 80 места в РПЦ-Баня  и 300 места в ТЦ-Пъстрогор, общо  капацитет за настаняване – 805 търсещи закрила. Алтернативно настоняване извън териториалните поделения на ДАБ при МС е възможно съгласно чл. 29, ал. 6 от Закона за убежището и бежанците, но само ако търсещите закрила заплащат сами наема и режийните си разноски и ако се откажат от правото си на месечна социална помощ.

[3] „Насоки за застъпничество: Достъп до закрила“, Български съвет за бежанци и мигранти, 2010 г.

%d bloggers like this: